Кант

ИМАНУЕЛ КАНТ. Немски философ и учен от епохата на Просвещението (XVIII и началото на XIX в.), една от най-влиятелните фигури в историята на западната философска мисъл и родоначалник на немската класическа философия; напреднал за времето си и в изучаването на естествените науки. Роден е в скромна и набожна среда, в гр. Кьонисберг (сега в границите на Русия). Изучава естествени науки и философия, но смъртта на баща му го  принуждава да прекъсне своето обучение и да започне работа като учител. Проявява феноменална умствена продуктивност и пословична точност; живее дълго и без брак, умира в родния си град.
Неговите лекции, както и  публикациите му през този период са много разнообразни: математика, логика, география, теология, педагогика, право, антропология, метафизика... Основател е на западната школа на агностицизма (в друг един смисъл е трансцендентален идеалист, която линия подхваща особено Шелинг), а диалектиката му е отправна точка за системата на Хегел.
Основната теза на К. е, че разумът не е в състояние да познае действителността, каквато е, „нещото в себе си”. Първичният хаос на усещанията се поставят в ред от „априорните форми на сетивността” (пространството и времето) и от 12 категории на разсъдъка. Той развива последователно това твърдение във фундаменталните си „Критики” - на чистия и практическия разум и на способността към съждение.
К. развива и учението логика, като я разделя на обикновена (формална) и трансцендентална. Теориите на К. довеждат до образуване на философските школи кантианство и неокантианство. Като учен, К. предлага (заедно с Лаплас) хипотеза за произхода на Слънчевата система.
Етическата система на К. се основава върху проблематиката на дълга и свободата. Бог според него не може да бъде доказан на нивото на разума, но вярата в Него е въпрос на индивидуален нравствен избор.

К.: „Две неща пълнят душата ми с винаги нови големи и силни удивления и  благоволения... това са  звездното небе над мен и моралният закон вътре в мен.”