Вазов

ИВАН ВАЗОВ. Български поет и писател-класик,"патриархът на българската литература". Творчество на Вазов се простира през две епохи — Възраждането и следосвобожденска България (от 70-те г. на 19 до 20-те г. на 20 в.).Роден е в Сопот, в семейство на среден търговец, отзивчив към възрожденските идеи. Майка му Съба, за разлика от баща му, е поощрявала ученолюбието му. В. отрано се запознава с българо- и рускоезична литература. Става помощник на Ботьо Петков (бащата на Ботев) и започва да изучава ред чуждоезични издания. Продължава образованието си в Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев. Баща му го кара да продължи неговата професия, но В. се отзовава неохотно, като драска стихчета по търговските тефтери. През 1870 г в "Периодическо списание" на „Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение - „Борът“. По същото време той печата, а и общува директно с хъшовете (и Ботев) в Румъния.
След завръщането си в България В. учителства в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, учи езици, опознава бита на българския селянин. В родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет. След неуспеха на Старозагорското въстание заминава за Румъния и става негов секретар на благотворително общество в Букурещ. При трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“.
През Руско-турската война излиза стихосбирката му „Избавление“, като В. е писар в Свищов (при губернатора Найден Геров). След това е назначен в Берковица за председател на Окръжния съд, а по-късно се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и се проявява като депутат в Областното събрание от Народната партия (бил е академик на БАН и министър на образованието), публицист, културен деец и най-вече - писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период — Константин Величков, участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията. Избран е за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“ — първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението,  апо-късно започва да излиза и сп. „Зора“ — първото чисто литературно списание в България. В Пловдив двамата съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори. Едновременно В. усилено твори: цикълът „Епопея на забравените“, много стихотворения и разкази.
Политическите превратности обаче карат В. да напусне страната и се установява в Одеса, където пише прочутия си по късно роман „Под игото“, публикуван след завръщането му в България.
В. се установява в София и издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в двутомника „Драски и шарки“ . В. протестира срещу материалната и морална нищета и бездушието на управниците („Елате ни вижте!“). В противовес, той пламенно възпява красотите на нашата природа в своите пътеписи.
Следва динамичен период от неговото политическо и поетично творчество — отначало се противопоставя на въвличането на България в ПСВ, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българките войски. Умира скоро след бурното разрастване на признанието към неговото дело (подчертано народно и патриотично) и обявяването му за почетен член на БАН. В София, Сопот, Берковица и на други места в България, последователно се откриват музеи и паметници на В.