Движение

ДВИЖЕНИЕ.

Въпросите, свързани с причините за движението, възникнали преди повече от 25 столетия. Ежедневният опит показва, че е необходимо като че ли постоянно да действа сила, за да се поддържа постоянно движение. Още Аристотел (3384 –322 г.пр.н.е.) е отбелязал този факт. Той направил извода, че е необходима постоянна сила за да се получи постоянна скорост, при това следва, че при отсъствие на сила телата биха спрели. Аристотел обяснявал, че обикновените тела падали към Земята, защото тя е център на Вселената, към който те естествено се стремят. Той предполагал, че небесното вещество е принципно различно от земното и, следователно, се подчинява на други закони. Според Аристотел на небесното вещество е присъщо свойството да поражда от само себе си силата, необходима за поддържане на наблюдаваните движения.
Схващанията на Аристотел, върху които се градяла античната наука, задържали развитието на динамиката за векове.
Проблемът за различието между кинематичното (чисто описателно) и динамичното (свързано с причините, които го пораждат) описание на движението възникнал за пръв път през ХІІ век сред мюсюлманските учени от Кордовския халифат. С цел изясняване на самото понятие движение, през ХІІІ и ХІV век двама видни западни учени излагат самостоятелни възгледи по този въпрос. Единият, изтъкнатият английски философ – номиналист Уилям Окам (1270-1347г.) твърдял, че движението като понятие въобще не съществува, а е просто начин за кратко изразяване на това, че тялото отначало заема едно положение, след това друго, трето и т.н. Другият – не по-малко известният френски учен, Жан Буридан (1300 – 1358 г.) със своите ученици изследвал проблема за относителността на движението, който най-тясно е свързан с въпроса за физическата картина на света. В своя трактат “Въпроси към четирите книги за небето и Вселената на Аристотел”, наред с другите въпроси Ж.Буридан разглежда и следния: “…Винаги ли Земята се намира в покой в центъра на Вселената?” – “…Ако някой се движи в кораб и си мисли, че е в покой, като види друг кораб, който действително е в покой, ще му се струва, че другият кораб се движи… Така и ние приемаме, че слънчевата сфера навсякъде е в покой, а Земята, която ни носи, нека се върти”.
По-късно Коперник положил в основата на теорията си тезис, наречен от Н.И.Иделсон “принцип на относителността на възприятията”.
През 1632 г. Галилео Галилей (1564-1642г.) публикувал знаменития “Диалог за двете най-славни системи на света, Птоломеевата и Коперниковата”, в който се опитал в популярна форма да изложи основите на механиката и астрономията. Фактически тук Галилей формулира принципа: “в една равномернодвижеща се система всички физически процеси протичат така, както и в система в покой”. 
Обощавайки галилеевия принцип на относителността, Нютон въвежда понятието инерциални системи – т.е. системи, които се движат една спрямо друга равномерно и праволинейно, или са в покой. Нека две такива системи са К и К` и нека К е неподвижна, а К` се движи спрямо нея с дадена скорост. Системите К и К` са равноправни помежду си: може да се приеме със същото основание, че К се движи спрямо К`. И ако това се отнасяше до всички инерциални системи без изключение, Нютон щеше да стигне до Айнщайновата теория на относителността. Но той допуска едно изключение. Според него съществува една абсолютно неподвижна система – това е пространството, в което се разиграват всички събития!