Конфуций

КОНФУЦИЙ. Или Кундзъ (Кун фу цзъ, Кун Цю, Кун Чжуни). Древнокитайски просветител, философ и педагог (V-VI в. пр.н.е.), от чиито поучения произлиза конфуцианството. Той е една от най-влиятелните личности в китайската и световната история, религия и афористика. Приживе е признат като „учител на 10 000 поколения”. Роден е в средно китайско семейство и известно време е бил чиновник в царството Лу. Живял е почти в едно и също време с Лао Дзъ и се предполага, че е бил негов ученик. В по-късните даоски трактати учението му, макар и все по-широко признавано от официалните власти, се счита от мистиците за отклонение от принципа за „действие чрез бездействие”, който е основополагащ според даоистите; но много други етични школи, привърженици на култивиране на поведението и житейската мъдрост нашироко цитират К.
Тъй като религиозните му възгледи не са особено трансцендентални и се стремят към унисон с всекидневните задължения и управлението на държавата, бил е изучаван и от светски насочените граждани. Според К. държавата трябва да представлява едно голямо сплотено семейство (патерналистична концепция). Различават се 5 вида отношения между хората: между баща и син; между мъж и жена; между братя; между различни семейства; между владетеля и поданиците. Той определя и „5-те качества на благородния човек”: хуманност, справедливост, почтителност, благоразумие и искреност. (Те съответстват на 5-те елемента от китайската натурфилософия – дърво, метал, огън, вода и земя.)
К. систематизира и древните ръкописи „Ши цзин” („Книга на песните”) и „И цзин” („Книга на промените”).
По време на „културната революция” в Китай е била водена целенасочена кампания срещу неговото учение; обаче днес репутацията му отново расте - в родината му, а също и в световен мащаб. Ето две от най-известните му афористични мъдрости:
„Човек има три пътя, за да постъпва разумно: първият, най-благородният – размишлението; вторият, най-лекият – подражанието; третият, най-горчивият – опитът.”
„Не прави на другите онова, което не би искал те да ти правят”.
Втората мисъл (наречена по-късно „златно правило на нравствеността”) е изказана, векове преди да се спомене като текст от Новия завет.