Материализъм

МАТЕРИАЛИЗЪМ (от лат. materialis — веществен). Философски светоглед, в соответствие с койго материята е обективна реалност, която е (онтологично) първопричината за всички явления в света, а идеалното (психичното) е вторично (пряк или опосредстван резултат от материалните явления).
Докато на Изток само отделни и не много влиятелни течения са строго материалистически (напр. индийското чарвака), по-ясни стъпки към тази позиция се считат произведенията на древногръцките философи Талес, Левкип, Демокрит, Епикур и Лукреций Кар. Но те са обръщали внимание повече на самоусъвършенстването, на което религиозните догми могат да попречат. В същинския смисъл философския М. започва с Т.Хобс и се развива през френското Просвещение (Ламетри, Хольбах, Дидро), като тогава той е механистичен (един вид мозъкът секретира съзнанието, както черния дроб - жлъчка) и редукционистичен (отрича спецификата на сложните системи, като ги свежда към простите, които са по-лесни за изследване).
Силно нараства влиянието на М. в европейската философия през XIX в. (К.Маркс, Фр.Енгелс, Л.Фойербах, Я.Молешот, К.Фогт, Е.Хекел и др.). Т.нар. диалектически материализъм (свързван най-вече с Маркс и Енгелс) се образува от свързване философските закони на Хегел и редица  материалистични и социалистически схващания. Съгласно съвременните схващанията, материята не се схваща само като конкретно локализирано вещество, а обхваща и енергийните полета. Според Ленин каквито и открития да се направят, при които изглежда, че материята "изчезва" (както се наблюдава в модерната физика), това означава само, че се появяват нови, непознати досега материални форми. По този начин, философският М. се превръща в идеология, която утвърждава, че е доказано вярна и не може да бъде опровергана изобщо. Такава съдба очаква и историческият М. Маркс постановява, че движещата сила в историята е обективен закон и той задължително води до класова борба и смяна на общественоикономическите формации, като след капитализма ще последват социализмът и комунизмът. С краха на многомилионните експерименти в т.нар. социалистически държави влиянието на тази форма на М. в света като силно се редуцира.
Но през XX в. западният М. продължава да се развива като механистичен (споделян от редица учени), философски (Ръсел, Б.Смит), а също така нетрадиционен (свързван с признаване на повече духовни явления, но обясняването им с помощта на модерната наука или дори с участието на извънземни).

Повече или по-малко с М. са свързани и редица светогледни позиции с други акценти:
Натурализъм - учение, според което човек не заема някакво особено положение в природата, с което се противопоставя на повечето религиозни и духовни течения.
Емпиризъм - според него за реално може да бъде признато само това, до което може да се достигне чрез естествено-научни метод.
Атеизъм - въпреки че М. отрича религията, обратното не винаги е вярно, напр. определени форми на будизма и даоизма също не се считат за религиозни в тесния смисъл на думата.