ТЕОДОР ТРАЯНОВ
ВЕЧЕН ПИЛИГРИМ
В памет на Алфонс де Ламартин
Когато бурните години
в кръвта ти бавно отшумят,
и от забравени светини
започнат сълзи да текат,
душата, страшно обедняла,
ще коленичи в някой час,
сред непозната катедрала,
пред величав иконостас.
И там, под вечното смирение
на безглаголните светци,
пророци с висше повеление
и меченосни мъдреци,
ще спомниш някое деяние
от живата си летопис,
и на дълбоко разкаяние
ще прозвучи езикът чист.
Далек от мисъл своенравна
и чужд на всяка суета,
разбрал, и може би отдавна,
на много сълзи святостта,
за първи път, от толкоз време,
ще паднеш в трепен несъзнат,
и твоя дух ще се възземе
в света на нова благодат.
И мълком от звезда кръстата,
огряла вечните земи,
ще слезе странна красотата
и твойта кръв ще прошуми,
през сънищата велелепни,
замрели в своята игра,
за братски мъки ще зашепне
душата прелестно добра.
Ще слушат, че животът носи,
не само светли часове,
а и насъщните въпроси
що тровят всички векове,
и някога, над път орисан,
когато ангел прелети,
ще грейне, в небеса изписан,
ликът на всичките мечти.
Тогава в тая страшна тайна
ще разгадаеш озарен,
на живите скръбта безкрайна,
на мъртвите — плача свещен,
и чудото, когато стане,
и чуеш глас неуловим,
към Бога с тяхното страдание,
ще тръгнеш, вечен пилигрим.
