Скоро разбрах, че никое пътуване не може да отведе човека далеч, освен ако, като напредва в света наоколо, не изминава същото разстояние и във вътрешния си свят. (Лилиан Смит, писател, обществен критик и прочут борец за равноправие)

ИСКРЕНО - ЗА ИСТИНСКИТЕ ЦЕННОСТИ

Средновековната система (с присъщите и феодални порядки, догматика и схоластика) е широко известна с потъпкването на основни човешки материални и духовни права. Това са: свободата в избора на място на живот и в избора на мироглед; по-масовата достъпност на актуалната информация и образованието, както и на здравнохигиенната, битовата и юридическата помощ; собствените решения относно желаните контакти и роли в общуването, професията, хобитата и т.н. Тези елементарни предпоставки за нормалното хармонично развитие просто са били изринати от полезрението на повечето тогавашни хора, сякаш самото им обсъждане като възможности е било безпредметно. Въпросът обаче е: доколко сме по-добре в момента? За да отговорим обаче на него, нека отначало да си изясним, какво ще се съгласим да разбираме под „добре”...

Към какво се стремим ние в действителност? В нашето многознайно и разнопосочно време самочувствието ни като носители на постиженията на една развита цивилизация подозрително контрастира с неудовлетвореността ни от собствения ни живот като цяло. Тя е правило, не изключение - и ако се вгледаме по-внимателно в т.нар. „щастливи” люде, почти в 100% ще забележим, че под пяната на едно или друго тяхно преходно опиянение от нещо, което е прието да се нарича „постигнат успех”, се простира блатото на безпокойството и безперспективността... Какво сме загубили, печелейки безспорните предимства на научно-техническите и информационно-комуникационните революции? Можем да изброяваме отделни минуси, но е далеч по-важно да стигнем до корена: изгубили сме в огромна степен смисъла, който се поражда естествено от хармоничното човешко битие! Психологията става все по-необходима за индивида и обществото именно поради тази базисна дезориентация. Но нека тук да се снишим мъничко „под нивото” на високопарните теории за нуждите и мотивациите, като останем достоверни и разбираеми в главното.

Нека да подразделим истинските общочовешки стремежи в три големи групи:

I. Към добро самочувствие всеки за себе си (т.е. като индивидуално същество). Тук влизат здравето, добрата „форма” на тялото и ума, както и (често пропускан фактор!) – дълбочинното усещане, че човек е на мястото си в този живот; за по-претенциозните откъм терминология можем да наречем това фино усещане за благополучие „екзистенциално равновесие”.

II. Към пълноценно общуване с подходящи хора. Към тази точка можем да причислим опитностите във всичките „етажи” на нашите социалните контакти: случайни (вкл. виртуални), професионални, приятелски (както индивидуални, така и общностни - по интереси), интимни и семейни.

III. Към духовност, в широкия смисъл на думата (за някои това ще са духовни практики от едно или няколко избрани направления или просто по-глобален усет - за Живот, по-обширен от индивидуалния; други пък, може и без да се смятат за духовни, ще реализират същия импулс чрез дълбоко общуване с природата, чрез доброволен общественополезен труд или посредством изкуството).

И сега: ако тези потребности се удовлетворяват редовно, достатъчно и по индивидуално подходящ начин, удовлетворението и от животите ни като цяло ще бъде факт - поне в степента, която е изобщо възможна за масовия човек от настоящата степен на еволюция. А защо тогава това съвсем не се получава по най-добрия възможен начин? Та нали ние уж имаме много повече „свободи” от средновековните средностатистически личности?

Oт репресия към подмяна на ценностите. Отговорът е, че подтискането (репресивният модел) по отношение на повечето от тези ценности е отстъпило място на косвеното им „изблъскване” към периферията и това е - най-точно казано - фалшификацията на ценностите в съвременния свят. Механизмите за нейното осъществяване са многобройни, но по-важните за отделния индивид са:

а). Виждайки, че обединените усилия на обществото водят до по-бръз прогрес в някои отношения, външните изисквания към индивида са най-високи именно в тези направления, а те далеч не винаги съвпадат с нещата, оптимални за неговата същностна хармония.Например, колкото и да успеем професионално и да получим аплодисменти отвсякъде, ако това стане за сметка на здравето, общуването или духовността ни, определено ще бъдем разочаровани от живота си!;

б). Парите, социално полезните (но не и собствено удовлетворяващи!) контакти и различните знания са важни средства за постигането на някои от същностните ни стремления. Толкова важни, че често ги превръщаме в самоцел. Обаче всяко маскирано като цел средство жестоко отмъщава на притежателя си и на околните хора - чрез признаци, вариращи от уж случайни сривове в настроението, до траен негативизъм, болезнено честолюбие или чувство за малоценност, както и чрез цяла върволица от психосоматични диагнози... Освен това в нашата цивилизация елементът спешност често спуска завеси пред ясното осъзнаване на съображението важност. Натрапчивият звън на телефона, подмамващата оферта за бърза печалба и масово предлаганите развлечения с шарени етикетчета („и аз съм човек”) лесно изместват действителните човешки потребности от смисъл в живота, добро самочувствие и пълноценни отношения;

в). По-лесната достъпност на някои от същностните удовлетворявания е уловка за пренебрегване или подценяване на други важни потребности. А те не са взаимозаменяеми! Основна потребност е да се храним, ала колкото и да преяждаме, нуждата от любов ще си остане. Важно е да споделяме с приятели, но необходимостта на организма от почивка (вкл. посредством тишина) не се интересува от това, докога е насрочен съответният купон. И рано или късно „бушоните ни прегарят”... Или може би търсим единствено в резултатите от фитнеса онзи смисъл, който би ни осенил единствено чрез музика или молитва? Във всички подобни случаи ние се опитваме да подменим едни същински ценности с други, които фалшификации можем да наречем „вътрешни заместители” , докато подмяната на която и да е същинска потребност с несъщинска е някакъв „външен заместител” , както личи и от схемата.

*Примери за външни или несъщински заместители (полезни или не като средства, опасни като компенсации):
÷Чрез химически или сетивни стимулатори се имитира същинското добро самочувствие;
÷ Известността или материалните натрупвания (независимо дали са същинско богатство или "плюшкиновски" колекционерства) се консумират като сурогат на действителната близост;
÷ Търсят се конкретни определения за същностни състояния, които могат само да бъдат изживяни, но не и концептуализирани.
*Примери за вътрешни заместители (обособени като афинитетни крайности):
÷ Който не е съпричастен, може да се плаши повече за себе си, а който пренебрегва себе си - да търси разтуха в прекаленото себераздаване);
÷ И неспособният да се чувства комфортно сам, и боящият се от тълпите отшелник, са фрагментирани и нещастни създания;
÷ Не е истинска духовност онази, която уврежда здравето; а то като самоцел също не е достатъчно.
Забележете, че външните заместители, ако се превърнат в лъжливи потребности, ни отдалечават повече от нашата същност, обаче силно изявените вътрешни компенсации също водят до разрушаване на хармонията в живота! И двата вида фалшификации често приемат формата на различни пристрастявания.

Болестните зависимости - все повече „на мода”. Пристрастяването в действителност представлява трайно формирана зависимост от определен заместител – външен или вътрешен. И най-адекватните към своите потребности хора (особено в днешното объркано време) могат от време на време да залитнат към някакъв заместител, особено при преходни или кризисни моменти в живота си. В известен смисъл, това дори може да им помогне да оценят по-добре приоритетите си, тъй като при тях е запазена „обратната връзка” – компенсаторното състояние се възприема като нехармонично и човек се старае да изпада в него колкото се може по-рядко. Само че при пристрастените обратната връзка е изопачена! Щом като не може да постигне трайно усещане за благополучие от нормално количество храна (интимни контакти, словесно или виртуално споделяне, физическо разкършване, сън, сапунени сериали или духовни практики), силно свързаният със същинските си потребности човек ще потърси допълващите ги други отправления. Докато в същото време страдащият от зависимост ще увеличава до абсурдни, разрушителни размери едно единствено направление... Нещо повече, хармонията може да се наруши не само от „големите” отклонения, илюстрирани в таблицата (или други подобни). Съществуват и включени заместители, които са още по-вътрешни от вътрешните, т.е. създават илюзията, че могат да заместят друг компонент от собствената си същностна група. Например, такива зблудени са някои спортисти-маниаци, които не се впечатляват от неправилното си хранене. Или самотни родители, опитващи се да запълнят празнината от интимното общуване единствено с денонощни грижи за децата си. Или творци, които изпитват силни подеми, но и резки спадове във връзка с прозренията си в изкуството – те не осъзнават, че стабилизирането е възможно, но само чрез присъединяване на духовното самоизследване към техните (иначе спорадични) вдъхновения. Ако включим всички форми на големи и малки, външни, вътрешни и включени заместители, едва ли има някой от нас, който да е свободен от зависимости! Първата стъпка обаче към това, което може да се направи в това състояние, е: да осъзнаем факта на тяхното съществуване! Защото сега може навсякъде да се сблъскаме с

Масови дезинформации в името на разрушителни „изгоди”. Тъй като (почти) всички ние сме повече или по-малко „фалшифицирани”, естествената житейска хармония от подразбираща се е станала екзотична, а изкривените модели – най-привични. Обратният път е свързан с кризи на осъзнаването и промени във вкоренените навици. Реалният изход е труден, а навсякъде се търсят и съответно лансират най-вече лесните „решения” – това са именно фалшивите заместители. Ако бяха много по-малко и към тях не се пристрастявахме толкова лесно, те сами по себе си биха били безобидни, но на дело това изобщо не е така. Да гледаш по две-три интересуващи те предавания по телевизията седмично при иначе балансиран живот е едно, съвсем друго е да „висиш” по десетина часа почти всекидневно, изоставяйки повечето си истински нужди. Или да изкарваш пари по 7 часа, напълно забравяйки за бизнеса през другото време, си е чудесно – в противовес на това да бъдеш работохолик „на пружини”, който съжалява, че часовете в денонощието не са 25, а месеците в годината – 13. Но малко хора чуват да им се напомня постоянно, че това е зависимост, че те се нуждаят от нещо различно, а не да трупат повече количество от същото нещо, за да се осмисли и балансира животът им. Вместо това е далеч по-вероятно да ги примамят с реални или предполагеми обогатяващи перспективи, с лъскави реклами за филми, със съмнвителни „оздравителни” или „разкрасяващи” услуги, с докарани на вкус кулинарни „боклуци” или със сексуална консумация без истинска близост... А защо не – и с добре звучащи научни или псевдодуховни теории?! Средновековните диспути са били като например „колко дявола могат да се съберат на върха на една игла”, но много от сегашните словесни "пирони" отново не са далече от подобни абсурди. Особено ако отливките от формули, закони, хипотези и „откровения” се превърнат в щитове срещу материалните и духовни практики в „баналното” всекидневие. Само че повечето от стойностните неща, които човек може да направи за себе си и отчасти за другите, не носят максимални печалби на големите фирми-производители и на медиите, нито подхранват наполеонското его на „величията” от всяка една разновидност! Тези приоритети за твърде много (и твърде влиятелни) хора и унии са съпроводени с почти пълното пренебрегване на ред жизненоважни зони - като екологията в природната и битовата среда, етиката и естетиката в общуването и възпитанието, оптималната профилактика и терапия, професионалното ориентиране, същностното информиране и предпазването от манипулации. Необходимо е да признаем че, с редки изключения, именно парите, властта и информационните „наркомании” управляват този свят, при това в съвременността ни - повече от всякога. Те получават от нашето внимание „до преяждане”, докато много по-важните ни измерения хронично „гладуват”... Все пак и тук можем да видим „светло прозорче” – в предизвикателството за някои индвиди да се развиват хармонично, въпреки общата обратна тенденция. Лесно е да си балансиран при съответно общество и възпитание, но е истинско постижение да го направиш, въпреки непрестанните странични „набези”.

Съвременни пътища към хармонична (същностна) реализация на човека. Едва ли посилната за повечето от нас задача за „хармонизиране днес” значително се облекчава, ако успеем да разделим целия си път на няколко важни отрязъка. Може би сме стигнали твърде далече в „затъването”, така че да не можем да правим всичко, което е необходимо за изцелението ни, едновременно. Тогава да се опитаме стъпка по стъпка...

1. Самоотчет. Да си дадем искрено сметка какво е състоянието ни по трите основни показателя, т.е. здраве, общуване и духовност. И също така – за сметка на какви заместители части от тези стълбове са преждевременно разнебитени. Пишещият тези редове и 99% процента от склонните към работа над себе си хора, които познава, признават, че разрушенията са неимоверни – и то най-често в името на незаслужаващи си или очевадно нереалистични цели и постановки.

2. Акцентиране върху настоящето. След преглеждане на слабо плодотворното минало и, по всяка вероятност, утопичните надежди за по-голям късмет в бъдеще - накрая разбираме, че можем да функционираме истински единствено тук и сега. Фактът, че имаме стари поуки и далечни перспективи ще помогне, вместо да попречи, ако му отделяме части от процента, а не десетки проценти от времето и вниманието си. Така ще имаме на разположение по-изобилна психическа енергия, а всяка истинска (и особено трудна) промяна става с нейната решаваща помощ!

3. Укрепване на критичните зони. „Тук и сега” – кои са приоритетите? Знаейки къде да ги търсим, няма вече да се поддаваме инерционно на объркването между истинските ценности и външните средства към тях, нито ще бъдем беззащитни срещу уловките на вътрешните и включените сурогатни зависимости. Тъй като веригата се къса първо в областта на най-слабото си звено, ясно е: ако съвсем сме рухнали физически, това за нас в момента е приоритет №1 и следва да му отделяме поне по още един час на ден, каквото и да става в другите области на живота ни. А пък ако сме занемарили общуването, тогава не си измисляме повече причини да го отлагаме; ако чувстваме дълбока и неподдаваща се на утешаване, екзистенциална депресия, имаме свободата да изберем изпитаните духовни практики и запазилите се още чисти територии в изкуството пред замъгляващите съзнанието ни психофизикохимични „затрупвания” и т.н.

4. „Отвоюване” на свободни хармонични зони. Ето че имаме – кой повече, кой по-малко – възможности да провъзгласим като свободни (за интензивна работа в избраната насока) някои времеви и пространствени територии от живота си. Може да е по половин час рано сутринта и по седмица-две в годината – пак ще е нещо. Единственото изискване е автентично (цялостно) да присъстваме там и тогава – да изградим някакъв по-здравословен баланс в това защитено време-пространство, без да сме принудени да отбиваме атаките и изкушенията, характерни за останалото ни време-пространство. Постигнатите резултати могат и да са временни, но въпреки това все някога могат да ни послужат като един нов модел на живот – отправен пункт към финалната стъпка №5.

5. Цялостно балансиране на живота ни. Чрез разширяване на споменатите свободни хармонични зони, търсим да постигнем повдигане на всекидневието си на по-високо общо ниво. Това би включвало например: - да се грижим добре за тялото си по принцип, а не само, когато си мислим, че можем да си го позволим с оглед на другите работи; - да започнем да се поставяме на мястото на другите (за да ги разбираме истински), освен по време на усамотяване с близки хора и/или при предразполагащи психологични семинари, но също и при „по-незащитени” пространствено-времеви обстоятелства; - да чувстваме безкористна обич, и то не само когато сме влюбени в някого, впечатлени от произведение на изкуството или екзалтирани от спорадична духовна практика, но и когато преминаваме през особено критични житейски фази - с всякаквите им необозрими усложнения, неочаквани обрати и безвъзвратни загуби.

Какво означава обаче по-конкретно последователността на тези пет стъпки? Тя не е буквална, а преобладаваща. Нека отначало да се съсредоточим главно върху пункт 1, опитвайки само по малко от другите; после да стъпим здраво и върху пункт 2 и т.н. Правилното ориентиране на теория предхожда практикуването, но не го замества в никаква степен – ако наистина сме осъзнали важността на промяната, ще й отделяме редовно необходимите времеви и енергийни ресурси! Същностните неща – за разлика от лъжезаместителите – ще доведат до все по-добро оползотворяване на времето и до все повече налична енергия – един неоценимо важен критерий! Това, разбира се, са само най-едрите „километрични камъни” по пътя. Ала винаги се тръгва прагматично именно от тях; повечето от нас могат да си припомнят горчивия опит на не едно начинание, провалено от преждевременно впускане в подробности, преди да са били изградени основите. Така е и тук: най-важни са общата насока и готовността тя да бъде следвана с търпение, докато пък - както е показала практиката - подробностите често ще се изясняват по пътя... и сякаш от само себе си!

ПРОЩАЛНО ПИСМО НА ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук. Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…
Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.
Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

ОЦЕНКА НА МЕТОДИТЕ ЗА ЛЕЧЕНИЕ

Обикновено болестта се счита за резултат от външни материални причини. Малцина разбират, че тя се поражда от бездействието на Жизнената сила вътре в нас. Когато клетката или тъканта, която е проводник на Жизнената сила, са сериозно повредени, тогава тя се отдръпва от това място – и вследствие на това започват неприятностите.
Лекарствата, масажите и електротерапията само помагат за стимулирането на клетките по такъв начин, че Жизнената енергия да се върне и да възобнови работата си по поддръжка и възстановяване. Ние не трябва по никакъв начин да бъдем привърженици на крайностите, а трябва да приемем методи за лекуване, които са подходящи и които отговарят на индивидуалните убеждения. Лекарствата и храната оказват определено химическо въздействие върху кръвта и тъканите. Дотогава, докато човек приема храна, защо трябва да отрича, че лекарства и други материални средства също оказват влияние върху тялото? Те са полезни, доколкото материалното съзнание в човека е преобладаващо. Обаче те са ограничени, понеже са само средства, които са приложени отвън. Най-добрите методи са тези, които помагат на Жизнената енергия да възобнови своите вътрешни лекуващи дейности. Лекарствата могат химически да помогнат на кръвта и на тъканите. Употребата на електротерапия също може да бъде благотворно. Но нито едно от двете могат да излекуват болестта; те само стимулират или съдействат да се върне обратно Жизнената енергия към заболялата част на тялото. Внасянето на чужд елемент, било то лекарство или електричество, или какъвто и да е друг посредник, е нежелателно, ако ние умеем непосредствено да боравим с Жизнената сила.
Божествените закони могат да бъдат приложени и към материята. Мехлемите могат да бъдат полезни при сърбежи, възпаления, рани и т.н. Ако вашата ръка или крак се счупи, не е необходимо да създавате грижа на Жизнената сила за съединяването на разместените кости, когато хирургът (дете на Бога и следователно в състояние да служи като Негов инструмент) може да ги нагласи, като употреби умението си и познанията за Божиите закони, засягащи материята. Ако вие можете мигновено да излекувате счупените кости чрез умствена сила, направете го; но ще бъде глупаво да чакате и да не използвате хирурга, докато придобиете тези възможности! Чрез лечебно гладуване, народна медицина, оправяне на гръбначния стълб, физически йога и други упражнения, ние можем да спомогнем за премахването или освобождаването от задръствания и блокажи на нервите или на гръбначния стълб и с това да позволим свободното протичане на Жизнената енергия.
От друга страна, умственото лечение превъзхожда всички методи на физическо лекуване, защото волята, въображението, вярата и разумът са състояния на съзнанието, които реално и пряко действат отвътре. те дават движещата сила, която стимулира и направлява Жизнената енергия да извърши каквато и да е задача. самовнушението и различните утвърждения са полезни при стимулиране на Жизнената енергия; но понеже практикуващият често използва такива чисто умствени методи, без да може съзнателно да борави с Жизнената енергия, той не успява по този начин да установи физиологична връзка – затова подобни опити не винаги са ефективни. Чрез определени йога методи човек обаче започва ясно да чувства вътрешния поток на Космичната вибрационна сила. Лечението е сигурно, ако психофизичните техники се съчетаят със силата на волята, вярата и разума за направляване на Жизнената енергия и чрез достигане на Свръхсъзнателния ум. В това блажено състояние на Реалност, човек съзира неразделното Единство на материя и дух и така решава всичките си дисхармонични проблеми.
(Парамханса Йогананда – из „Научни оздравителни утвърждения”)

СВЕТЛИНКА В ТУНЕЛА НА ПРОФЕСИОНАЛНОТО ДЕЗОРИЕНТИРАНЕ?

Държа на служба шестима юнаци – всичко, което знам, го знам от тях. Казват се: Кой, Кога, Защо, Как, Къде и Какво. (Р. Киплинг)

Основното занимание в живота днес (и особено у нас) се подценява по един, меко казано, безотговорен начин. Учениците би следвало не само да имат теоретичен предмет за професионално ориентиране, но и да „ходят на практика“, т.е. да бъдат водени да наблюдават как се извършват различните видове работа, да говорят с хората, които я извършват (за преимуществата и недостатъците на дейностите и отношенията, свързани със същата работа), да бъдат осведомявани за перспективите на тези професии в чужди страни и т.н. Също така да се създадат по–сериозни подпомагащи механизми за професионално преориентиране, действащи не само когато човек е загубил работата си, но и когато в хода на продължаваща неоптимална за него дейност се налага планиране на някаква преквалификация. В много случаи професионалният и финансов проблем се корени именно в липсата на гъвкавост, на представата, че човек не може да съгласува интересите си с професията и е длъжен да се съобразява еднозначно с изискванията й, без да търси по–добри варианти. Разбира се, освен слабия импулс към реализиране на вътрешните си потребности, често като важна причина за това подтискане се явява общественото неразбиране за важността на индивидуалното осъществяване. Обикновено хората биват принуждавани пряко и косвено да се вместят в някакви конвенционални рамки за да „успеят в живота”. Малко са тези, при които които това направление съвпада с тяхното призвание – те са щастливите изключения, които не могат да разберат защо толкова много хора се оплакват от живота, след като на тях нещата им изглеждат съвсем наред. Повечето от останалите обаче попадат в някоя от следните две злополучни категории:

1. Или отказват да се приспособят към несвойствени за вътрешната им природа изисквания и затова биват третирани като аутсайдери;

2. Или се приспособяват към същите тези изисквания и „успяват” (според външните критерии на обществото), но вътрешно се чувстват неосъществени.

Интегралната идея е всеки да бъде ценен заради това, което умее, за което е роден, а това би създадало възможност реално успелите (и „външно” и „вътрешно”) да се превърнат от изключения в правило!