УВОД

Общата патология изучава причините, предразполагащите фактори, промените в структурите и функциите на организма при различните заболявания и предразположения. За отбелязване е, че древните здравни системи са развили учения повече за общите физически и психологични, респ. психоенергийни нарушения, докато съвременната академична медицина се е задълбочила върху структурните и функционални промени във физическото тяло. От интегрална гл.т., за цялостна оптимална преценка са необходими и двата подхода.
Патологичният процес е съвкупност от сложни реакции с висока степен на универсалност, насочени към преодоляване действието на разнообразни увреждащи фактори. Сходни болестни процеси могат да имат място при най-разнообразни симптоми, сидроми и нозологични единици. Освен това един и същ П.п. може да бъде задвижен от различни външни причини, както и вътрешни клетъчни и обменни механизми и да продължи да се развива автохтонно, т.е. след като пусковият му механизъм е престанал да му въздейства. Харарктерна за П.п. е и т.нар. онтогенетична динамика (израз на Мечников) - еволюционно усъвършенстване на механизмите на регулация и енергетийна икономичност при протичането му. Основните видове болестни процеси, установими морфологично в тялото, са следващите. Болестните процеси имат своята етиология, т.е. причиняващи и предразполагащи фактори, както и патогенеза - конкретен физиологичен механизъм, според който те се развиват.

ПАТОЛОГИЧНИ ПРОЦЕСИ НА ФИЗИЧЕСКО НИВО

Възпалението (лат. inflammatio) е комплексен, местен и общ патологичен процес, в отговор на увреда (alteratio) на организмовите структури организма или действие на болестотворен агент. Проявява се с характерни в реакции (exudatio и др.), насочени към отстраняване последствията на увредата или постигане на конкретно възможното възстановяване.
Етиологията обичайно се свързва с действието на различни микроорганизми, обаче определени видове възпаления могат да бъдат причинени и от алергии, травми, химични раздрази и др. Предразполагащите фактори могат да включват рязко охлаждане, което снижава кръвотока към рисковите участъци, неадекватно хранене и дишане, преумора и негативни стресове и всички фактори, които водят до нарушение на имунната система и на възстановителните тъканни и клетъчни процеси.
Външните признаци на в. са: rubor (зачервяване или еритема), tumor (тук е в по-широко си значение на "подуване"), calor (затопляне), dolor (болка) и functio laesa (нарушение на функциите). Много от тези белези са опосредствани от един стагниран кръвоток и евентуално - от действието на микробни токсини. Съвременните патогенетични изследвания откриват във въпалените тъкани редица вещества . медиатори на възпалителната реакция - хистамин, серотонин, цитокини и др., както и клетъчна хипоксия, т.е. намален кислороден приток, общо понижение на рН или ацидоза, активиране на някои имунни и кръвосъсирващи фактори, образуване на повече свободни радикали и др.
Според своето протичане, възпаленията биват остри - до 10-15 дни, подостри - няколко месеца до около година и хронични - многогодишни, често протичащи с временни подобрения или ремисии и изостряния или екзацербации. Молфологично, всяко възпаление преминава през 3 стадия:
а. Алтерация — увреждане на клетките и тъканите;
б. Ексудация — излизане на течности и кръвни клетки от кръвоносните съдове в тъканите и органите;
в. Пролиферация (продуктивен стадий) — размножаване на клетките и разрастване на тъканите, което води до пълното им или частично възстановяване или репарация.
Важна последица на в. е повишаването на капилярната пропускливост, най-явно при острото възпаление и този факт определя до голяма степен и вида му - дали през тях преминава само малко тъканна течност и има главно зачервяване - катарално възпаление, или има повече течност и още нискомолекулни съставки - серозно или ексудативно, или също и фибрин - фибринозно, или и бели кръвни телца, частично разложени, заедно с бактерии - гнойно, а ако има еритроцити и секретът е кървенист - хеморагично. Ако има разлагане на тъканта, възпалението премивана в гнилостно или гангренозно; ако пролиферативните процеси - грануломи, полипи, междуклетъчни или интерстициални процеси - доминират, тогава се говори за продуктивно възпаление.
Терминология. По правило, възпалителният процес се обозначава с термин, който е производен от латинского или гръцкото название на болния органа, с помощта на наставката «-ит». Например: дебелото черво е "колон", въпалението му е "колит", мозъкът е "енцефалос", възпалението му е "енцефалит" и т.н. Има и изключения: пневмония — възпаление на белите дробове, ангина — на сливиците и др.

Треска (pyresis или febris). Характеризира се с повишена телесна температура, в отговор на определени микробни или други дразнители. За всички трески е характерно общото повишаване на метаболизма, което активизира защитните механизми на тялото и създава относително неблагоприятни условия за патогените. Т. се включва като координиран невроендокринен отговор на спеецифични дразнители - пирогени. Пирогените са вещества, които попадат в организма отвън, най-често това са бактерии, или се образуват в него - като правило произхождат от клетките на имунната система. При Т. временно се пренастройва терморегулаторния център в хипоталамуса на по-високо функционално ниво, като се запазват механизмите за терморегулиране (те се губят при хипертермията, което я отличава от Т.) Високата температура снижава развитието на редица микроорганизми, включително по биохимичен път - например, намаляването достъпа на патогените до важни за развитието им минерали, като желязо, мед и цинк.
При развитието си Т. преминава през 3 стадия: повишаване (stadium incrementi), после —задържане на високо равнище (st. fastigi или acme), и накрая — снижаване (st. decrementi).
При повишаването на температурата, топлопродукцията в организма превишава топлоотдаването. Последното се ограчива за сметка на свиването на периферните кръвоносни съдове, под влияние на импулси от симпатиковата нервна система. това води до побледняла и настръхнала, "гъша" кожа, а субективно се усеща втрисане. Освен от хипоталамуса, този процес се ръководи от центрове в средния и продълговатия мозък. Свиването на мускуите води да завишаване на топлопродукцията, тя се повлиява и от по-усилената работа на вътрешните органи. Компенсирането на съществуващата Т. води до прекратяване на втрисането и усещане за горещина. В зависимост от достиганата температура Т. бива: субфебрилна (до 37,5-38 °C), умерена (до 38-39 °C), висока (до 41 °C) и хиперпиретична (над 41 °C). Спадането на температурата может быть постепенно или рязко. Топлоотдаването превшава топлопродукцята, което води до изпотяване и обилно уриниране.
Различават се следните по-важни типове Т., според денонощните температурни колебания:
Постоянна (febris continua) — продъжително устойчиво поддържане на висока т-ра;
Ремитираща (f. remittens) — значителни денонощни колебания на телесната температура, докъм 2°С, како ниските стойности не достигат нормалните.
Интермитираща (f. intermittis) — характеризира се с бързо и значително повишение на температурата, което трае няколко часа и после се сменя от бръз спад до нормата.
Хектична (f. hectica) — денонощните колебания достигат 3-5°С, като могат да се повтарят няколко пъти дневно.
Инверсна (f. inversa) — за нея са характерни по-високи температурни стойности сутринта, т.е. обратно на обичайното.
Възвратна (f. recurrens) — при нея се редуват периоди с повишена т-ра с такива, когато тя е нормална и те траят с дни.
Неправилна (f. athypica) — колебанията на температурата при нея е без определена закономерност.
Ефимерна (f. ephemera) — еднократно повишена т-ра за няколко часа - среща се при леки инфекции, прегряване, венозни инжекции и др.

Хипоксия (др.гр. ὑπό — под, внизу + греч. οξογόνο — кислород) — състояние на кислородно гладуване, което може да важи за организма като цяло или за отделни органи и тъкани. Може да се причини от разнообразни фактори: недостиг на въздух или въздух с ниско кислородно съдържание, ниско атмосферно налягане, нарушения във външното дишане, както и в транспорта на кислорода до клетките чрез кръвта, да речем, при анемии, или пък блок на кислородното усвояване на нивото на самите клетки и тъкани, екстремна преумора или вътрешно нервно напрежение и т.н.; тези процеси са налице при многобройни болестни състояния. Най-чувствителни към кислородната недостатъчност са ЦНС, сърдечният мускул, бъбреците и черния дроб.
Патогенетично, при Х. е налице несъответствие между енергопродукцията на клетките и техните енергийни потребности. Нарушенава се окислителното фосфорилиране в митохондриите, което води до спад в образуването на АТФ и нарушаване на всички енергозависими процеси: двигателни, синтезиращи и т.н. Натрупва се млечна киселина, развива се ацидоза, повишена пропускливост на клетъчните мембрани, което може да доведе и до автолиза и клетъчна смърт. В зависимост от причините, Х. може да се развива с различна скорост.
Най-често острата Х. се проявява със затруднено и учестено дишане, сърцебиене, отпадналост, световъртеж и нарушения в съзнанието. Кожата и видимите лигавици стават бледи или синкави; ала например при вътреклетъчна хипоксия, да речем при отравяне с въглероден монооксид, те са с яркочервен цвят, поради блокиране на ключови ензими в дихателната верига. При хроничната Х. се нарушават трайно функциите на различни органи, стимулира се компенсаторно образуването на еритроцити.
При нарушения във външното дишане, насищането или сатурацията на артериалната кръв с кислород се определя лабораторно — SaO2 в норма е около 95 %.

Алергия (др.-гр. ἄλλος — друг, чужд + ἔργον — въздействие) — свръхчувствителност на имунната система при повторни въздействия на специфични дразнители или алергени.
А. е частен случай на различните видове свръхчувствителност. Въпреки че някои от тях също се етикират като алергични, при същинската А. се касае за реакция, свързана със сенсибилизация, в която основна роля играе IgE. За разлика от А., при автоимунните процеси нормалните тъкани търпят значителни изменения поради различни увреждащи ги фактори и затова организмът развива реакция срещу тях.
Етиологично имат значение както съответните алергени, така и индивидуалната, евентуално частично унаследена, готовност на организма към свръхреагиране. Същестуват и субстанции, както и общи фактори, които не са алергенни сами по себе си, но в значителна степен усилват тяхното въздействие.
Най-разпространените алергени са:
- полените от цъфтящи тревисти и дървесни видове - т.нар. полиноза;
- храни - продукти от мляко, особено краве, фъстъци и други ядки, морски продукти, яйчен белтък, пшеница, ягоди, цитруси, пчелни продукти и др.;
- лекарства - най-вече антибиотици и обезболяващи;
- битови и производствени външни дразнители, като плесени, остатъци от акари и домашни животни, латекс, препарати за почистване, различни метали и други химични съединения;
- биологични дразнители, които се съдържат в микроорганизмите, чуждите присадени тъкани и прелятата кръв и ваксините, насекомните, паразитните и други отрови и т.н.;
Патогенетично, при А. е важна първичната сенсибилизация, т.е. при срещата със съответния дразнител отначало няма изявени признаци, но те се явяват при следваща среща. Под въздействие на отделяния имуноглобулин Е от плазмоцитните клетки, от мастоцитите и базофилите се отделят имуноглобулини и химически посредници на алергията - хистамин, простаогландини, цитокини и др. Това води до разнообразни признаци, в зависимост от силата, остротата и преимуществената локализация на алергичната реакция - сенна хрема, сърбеж и зачервяване на очите, бронхиална астма, сърбящи обриви, отоци, упорити възпалителни процеси, стомашно-чревни разстройства, нервно-вегетативна лабилност и др. В свръхостри случаи може да се стигне и до опасен за живота анафилактичен шок.
През последните десетилетия се наблюдава непрекъснат ръст на А. Основните причини се търсят, от една страна, в прекалената стерилизация на външната среда и честата вътрешна употреба на противомикробни средства - така се "изнежва" имунната система и тя започва да реагира и на иначе безобидни дразнители. От друга страна, има повишената употреба на синтетични химикали, не само за лечение, но и в бита. Полените в замърсените градове стават до 4 пъти по-алергогенни; въпреки че в селата има повече контакт с цъфтящи растения, полинозите там са по-редки. Също така специално преработените, консервирани или ГМО храни се считат за по-алергогенни. Нарастването на негативния психострес в сложната съвременна социална обстановка има значение като общ предразполагащ фактор; според психосоматологията алергичният личностнов профил се характеризира с капризност и намалена толерантност в отношенията.
Все още няма съвсем точен диагностичен тест за всички А. Имат се предвид данните от анамнезата, правят се елиминационно-провокационни, директни кожни и кръвни проби. Определянето нивото на IgE има значение за установяване на общата алергична предразположеност, а броят на еозинофилите в диференциалната кръвна картина - като относителен показател за моментната активност на алергичния процес.

Туморни процеси. Туморът (син.: новообразование, неоплазма) се характеризира с новообразувана тъкан, в която измененията на клетъчния генома на клетките водят до нарушения в регулацията на техния растеж и узряване на клетките. В замисимост от важни различия в тяхното устройство и развитие, всички Т. се подразделят на две основни групи:
1. Доброкачествените се състоят от относително зрели или диференцирани клетки, които по хистологичен строеж приличат на тъканите, от които са произлезли. Те растат бавно и не дават разсейки или метастази. Обикновено слабо влияят върху общото състояние на организма; измежду малкото, но важни изключения от тази прогноза са мозъчно локализираните, които притискат нервните центрове. Някои доброкачествени Т. могат да малигнизират, т.е. да се превърнат в злокачествени. Примери за доброкачествени Т. са обикновените брадавици, фибромите, миомите, липомите, атеромите, полипите, дермоидните кисти и др.
2. Злокачествените тумори са по-незрели, тъй като се състоят от умерено или ниско диференцирани клетки. Последните могат значително да загубят приликата си с изходната си тъкан и обикновено колкото е по-напреднал този процес, толкова е по-бързо и/или упорито е тяхното развитие. В различна степен и в зависимост от редица фактори, те растат по-бързо от доброкачествените и са склонни към разсейване в организма, т.е. дават метастази. Могат да влияят повече и върху общото състояние на организма, но това обикновено става в напредналите им фази. Общата предразположеност на организма към тяхната повторна поява или рецидив, след оперативно или друг вид елиминиране, е много по-силно изразена, в сравнение с доброкачествените Т. Някои органи по-често от други се подлагат на злокачествена трансформация, напр. кожата, половите органи, белите дробове, стомаха, дебелото черво и др.
Освен вътреклетъчен атипизъм на клетките и тяхното делене, патоанатомично се наблюдава и нехарактерно развитие на самата тъкан, особено на кръвоносната система, която е силно разширена, т.нар. неоваскуларизация. Прието е злокачествените Т., които засягат епителната тъкан, вкл. жлезите, да се обозначават общо като карциноми, това е "рак" в тесния смисъл на думата. Когато са засегнати елементи на кръвта или имунните клетки, говори се за хемобластози. Когато е засегната съединителната или мускулната тъкан, развиват се различни видове саркоми, които се срещат по-рядко от първите два вида.
Типове равитие на туморите. То може да е експанзивно, към околните здрави тъкани, които атрофират и съединителната тъкан колабира - образува се псевдокапсула. Може да е и инфилтриращо — туморните клетки се врастват в околните тъкани. Третата възможност е т.нар. апозиционен ръст, който се извършва за сметка на неоплазмената трансформация на клетки от обкръжаващата тумора тъкан. Ако се касае за кух орган, Т. може да се развива екзофитно - предимно навън от просвета му или ендофитно - навътре, често до неговото запушване в значителна степен. Много от Т. се развиват, започвайки от едно първично огнище, но при някои може те са са много - мултицентрично развитие. Метастазирането може да става по кръвен или лимфен път или при непосредствен контакт, например по коремницата при рак на червата. По правило разсейките растат по-бързо от първичните огнища. Нарушават се различни функции на организма и в крайните стадии често се стига до измършавяване или кахексия.
Етиология. Предложени са десетки "официални" и алтернативни теории за причините и механизмите при развитието на Т., особено на злокачествените. Няма обаче убедителни аргументи за изключителната стойност само на една от тези хипотези. Определени данни сочат настъпването на клетъчни мутации като пусков механизъм, но до каква степен те са резултат от генетични, вирусни, паразитни, токсични и други въздействия, не е уточнено. Като изключения, счита се установена основно вирусната генеза при някои лимфоми, папиломи по кожата и маточната шийка, някои форми на чернодробен рак, които се развиват след хепатит B или C. Значителни данни изтъкват като важни, но не и единствени фактори при част от новообразуванията тъканните увреди вследствие на интензивно или продължително гама и рентгеново облъчване и на химични подбудители - канцерогени. Те могат да проникват отвън, чрез замърсявания на околната среда, през въздуха, водата и хранителните продукти, както и да се образуват при тяхното агресивно обработване - пържене, опушване и др. или неправилно съхраняване - най-вече при консумация на храни с афла-токсини и други плесенни отрови. За разлика от тях, ендогенните канцерогени се получават от белтъчни, хормонални и други метаболити, които стимулират онкогенезата и/или продължаващото развитие на Т. Ролята на нарушенията в ЦНС като общ регулатор на жизнените функции е също значителна, особено когато се касае за отключване на туморни процеси, за които вече има други причини или за ускоряване на тяхното развитие и степента на влияниео им върху общото състояние. Психосоматично, като преобладаваща особеност на хората с тумори се счита дълбокото разочароване и дълготрайното подтискане на емоционалните изяви - гняв, тъга, възторг и т.н.; според съответната локализация се правят и по-подробни профили.
Други класификации на туморите:
А. По хистогенетичен принцип: епителни органонеспецифични, на екзо- и ендокринните жлези - органоспецифични, мезенхимни, меланинови, на нервните тъкани, на елементите на кръвта и тератоми, т.е. от ембрионални недиференцирани тъкани.
Б. По системата TNM. Широко употребявана е за обозначаване разпространението на тумора:
- T-tumor - описва основното туморно огнище. Tis или T0 — т. нар. карцинома «in situ» — не прорастваща в базалния епителен слой. T1-4 — различни степени на развитието на огнището; за всеки орган има различни критерии за прехода от един стадий в друг.
- N-nodulus или "възел" - характеризира наличието на околни или регионарни метастази в лимфните възли. N0 — такива не са открити или N1 — установени са.
- M-metastasis. За разсейки в случая се приемат отдалечението лимфни възли и в други органи. M0 — такива не са открити или М1 — установени са.
- G-grade. Използва се за характеризиране степента на диференциация на клетките - ниска, умерена или висока - в повечето случаи тя е обратно пропорционална на степента на злокачественост.

ПСИХОЕНЕРГИЙНИ ПАТОЛОГИЧНИ ПРОЦЕСИ

Дистрес. Стресът (от англ. stress — давление, натоварване) най-общо е неспецифична реакция организма на въздействие (физическо или психологично), което затруднява поддържането на неговото равновесие или хомеостаза, на първо място - баланса на нервната система. В медицината и психологията стресът бива положителен (еустрес) и отрицателен (дистрес). При първият балансът се възстановява безпроблемно и даже може да се окаже полезен като тренировка - например при физически упражнения, или да е свързан с радостно преживяване; последното обаче също може да навреди, ако е прекомерно силно и внезапно настъпващо. При дистреса преобладават вредните последствия, особено ако е продължителен - тогава в последните години се говори за "суперстрес", особено характерен за нашето съвремие. Дори и без тежки стресови епизоди, натрупващото се напрежение без достатъчно периоди на почивка води рано или късно до сривове на психиката и физиката, т.е. до психосоматични заболявания.
Спрямо характера на предизвикващото го въздействие, може да се говори за нервно-психичен, температурен, светлинен, токсичен и т.н. стрес. Какъвто и да е той обаче, въздействието му има някои общи, неспецифични черти, както и определени различия. Общите му белези са описани от Селие като "общ адаптационен синдром". Физиологично той се характеризира с повишено отделяне на кортикотропни хормони от хипофизата, което задейства надбъбречните хормони и предизвиква свиване на тимуса, поява на ерозии и язви в храносмилателната система и т.н. Дистресът е неспецифична основа на разнообрани заболявания, както е доказано при многочислени изследвания след Селие. Особено коварни са последствията при подтиснатия дистрес, който е специално характерен за човешките същества. При животните стресът се "разрежда" чрез типовата реакция "борба или бягство" и при благополучен изход от ситуацията последствията му бързо се минимизират. При човека в много случаи тези крайни реакции спрямо дразнителите, особено социално обусловените, се считат за неприемливи, това поддържа задълго негативните последствия за психиката и общото здраве. Много могат обаче да помогнат адекватните психотерапевтични мерки, вкл. някои духовни практики, чрез които се намалява "вкопчването" в негативните ситуации и собствените мисли и така се дава възможност на възстановителните психоенергийни процеси по-бързо да надделеят над нехармоничните последствия от дистреса. Естествено, профилактиката в този смисъл е още по-ефективна, за да се стига изобщо по-трудно до дистрес.
Различават се 3 стадия на общия адаптационен синдром: на тревога (мобилизация на адаптационните възможности), на съпротивляемост - тук вече лесно се преминава в дистрес - и стадий на изтощение. Преразпределението на адаптационната енергия е възможно да повиши съпротивляемостта спрямо определени фактори и в същото време - да я снижи спрямо други. Възможно е допълнителният умерен или даже силен стресов стимул да въздейства терапевтично при някои пациенти с нарушена адаптация, макар че това обикновено касае методи, които носят значителни рискове. Обикновено се препоръчват методи намаляващи нивото на дистреса - както релаксиращи похвати, така и активни позитивни изживявания, създаващи лек до умерен еустрес.
Говори се и за групов стрес,когато определена общност се намира при тежки условия; често това води до сплотяване на усилията и ресурсите. Изследвания на взаимовръзките с определи физиологични параметри са откроили методи като корелационната адаптометрия, множествената регресия и др., с определена диагностична и прогностична стойност.
Психосоматични заболявания. Това са проявени и на физическо ниво умствени и биоенергийни нарушения. В зависимост от генетични и обусловени от средата предразположения, могат да се засягат всякакви органи и тъкани, не само централната и вегетативната нервна системи. Всъщност, чрез последната се нарушава сърдечният ритъм, страда храносмилането и и т.н. Чрез хипофизно-надбъбречната ос и по други механизми се получават от леки до сериозни разстройства в общата веществообмяна и на жлезите с вътрешна секреция - щитовидна, задстомашна, полови и т.н. Особено се влияе от дистреса и имунната система, което води до повишаване на риска от инфекциозни и туморни процеси. Дори и при заболявания с явно друга основна причина, дистресът може да затрудни, а неговото снижаване и дозираното му заместване с еустрес - да подобри в решаваща степен прогнозата.