КОЖА 

Кожата се състои от три слоя: сравнително тънък повърхностен слой (епидермис), същинска кожа (дерма) и подкожие. Епидермисът е изграден от няколко слоя плоски епителни (покривни) клетки, броят на които е различен в различните части на тялото. Най-външните клетъчни слоеве на епидермиса се състоят от плоски вроговени мъртви клетки, които непрекъснато отпадат във вид на малки люспици. Мъртвите клетки на епидермиса се заместват с нови, които се образуват в най-долния му слой. Той се състои от функционално активни, цилиндрични по форма клетки, които се делят непрекъснато, и се нарича възпроизводителен слой. Същинската кожа (дермата) се състои от съединителна тъкан с разположена в нея еластични влакна. Границата между дермата и епидермиса е неравна, вълнообразна с образувания под формата на папили, които навлизат в епидермиса. Дермата е богато кръвоснабдена. В нея има гъста мрежа от кръвоносни и лимфни капиляри, сетивни нервни влакна и рецептори. Освен това в дермата са разположени космите, ноктите, потните и мастните жлези, понякога обединявани под името кожни образувания. Подкожието е изградено от рехава съединителна тъкан, в чиито кухини се натрупват масти и вода. В зависимост от възрастта, режима на хранене и здравословното състояние подкожието при различните хора е различно развито.

Схема на разрез на кожа: 1 - косми; 2 - мастна жлеза; 3 - нервно окончание; 4 - епидермис (повърхностен слой на кожата); 5 - нерв; 6 - дерма (кожен слой под епидермиса); 7 - подкожна мастна тъкан; 8 - артерия; 9 - мастни клетки; 10 - мускулни влакна; 11 - потна жлеза; 12 - капиляри.

Кожата има многостранни функции, на първо място от които е защитната. Вроговеният клетиъчен слой, космите и ноктите предпазват по-дълбоко разположените тъкани от изсушаване, износване и нараняване. По повърхността на кожата у здрав човек винаги има голям брой микроорганизми, но те не проникват през роговия слой на епидермиса, който разполага с т.нар.мастно-киселинна бариера. Кожата изпълнява също така обменна и регулаторна функция. През гъстата мрежа от кожни кръвоносни съдове преминава около 10% от циркулиращата в тялото кръв. Това подпомага процесите на обмяна на веществата и терморегулация в организма. Терморегулационната функция се осъществява чрез излъчване на топлина във въздуха и върху предметите, които са в допир с тялото. Топлината се отделя и чрез изпарение на вода от кожата, което се осъществява от потните жлези. Кожата участва макар и минимално, и в дишането. Тя изпълнява и сетивна функция. В нея са разположени много рецептори за натиск, допир, топло, студено и болка. При дразненето им се пораждат усещания и се проявяват рефлекси, които участват в регулацията на взаимоотношенията със заобикалящата ни среда.

НЕРВНА СИСТЕМА

Централната нервна система (ЦНС) обхваща главния и гръбначния мозък, а периферната нервна система (ПНС) - гръбначномозъчните, черепномозъчните и вегетативните нерви, както и нервните възли (ганглии). Във връзка с функциите си, нервната система бива:

А). Соматична - осъществява възприемането на сигналите от заобикалящата ни среда и регулира волевите движения на скелетните мускули;

Б). Вегетативна - регулира дейността на вътрешните органи и допринася за поддържането на хомеостазата.

Между соматичния и вегетативния дял на нервната система съществуват многобройни анатомични и функционални връзки. Нервните разклонения, които завършват в кожата, в сетивните органи, в мускулите и в другите органи, приемат дразненията от заобикалящата ги среда. Те се предават по строго определен нервен път и предизвикват съответна реакция. Такава реакция на организма, която е отговор на дразнене и се осъществява чрез нервната система, се нарича рефлекс. Рефлексът е основната функционална проява на нервната система, а анатомичният път, по който се осъществява, се нарича рефлексна дъга. Тя е изградена от следните елементи: 1. Възприемащ апарат (рецептор). Състои се от специализирани по устройство и функция клетки, разпръснати в целия организъм или събрани в обособени органи. Чрез тях се възприемат промените във външната и във вътрешната среда на организма: вкусови, светлинни, химични и механични (допир, натиск, разтягане) дразнения. 2. Сетивен неврон. Провежда възприетата от рецепторите информация до различни участъци на централната нервна система. 3. Нервен център. Изграден е от струпвания на нервни клетки в различни части на централната нервна система. В него става подреждане и преработка на сетивната информация и се изготвя „стратегия” за действие от страна на изпълнителния орган. 4. Изпълнителен неврон. Чрез него се предават „нарежданията” до изпълнителния орган за една или за друга дейност /движение, секреция на жлезите, работа на сърцето и др./. 5. Изпълнителен (ефекторен) орган. Тъканите, които участват в структурата на изпълнителния орган, са мускулна /гладка, напречнонобраздена, сърцева/ и жлезист епител. Често изпълнителният орган съдържа повече от една тъкан. Например в храносмилателната система има жлезист епител и гладка мускулна тъкан. В организма се извършват най-различни рефлекси. Отдръпването на ръката при убождане, отделянето на слюнка при попадането на храна в устата, мигането, кашлянето и др. са рефлексни действия, с които животните и човекът се раждат. Те се наричат вродени (безусловни) рефлекси. Друга група рефлекси, които се придобиват след раждането в течение на индивидуалния живот на животните и човека под влияние на външните условия, се наричат придобити (условни)рефлекси. Промените в околната среда /външна и вътрешна/ се означават като дразнители. Под тяхно влияние в рецепторите възниква възбуждане. То е сложна биологична реакция, която се характеризира с променена пропускливост на клетъчните мембрани за йони. От рецепторитевъзбуждането се предава по пътя на рефлексната дъга под формата на нервен импулс. Нервният импулс е носител на информация, която в централната нервна система се подрежда и преработва. Тя може да се запази дълго време (памет), т.е. повторни дразнения позволява да възникват спомени. Освен възбуждането друго основно свойство на нервната система е задържането. При потапяне на пръстите на задния крайник на жаба в разредена киселина тя извършва отбранително движение. Ако едновременно с потапянето се приложи някакво силно дразнене, например притискане с пинсет на предния крайник, отбранителната реакция се забавя, а в някои случаи не се извършва. Причината да това е, че в централната нервна система възниква второ огнище на възбуждане, което потиска първото и реакцията се задържа. Този процес е описан за първи път от руския учен И.Сеченов. Задържането предизвиква възбуждане, което се проявява с потискане на друго възбуждане. Благодарение на задържането се осигурява координация на рефлексните реакции в организма. Без него човешкият организъм би бил хаотична система, която реагира на всяко дразнене. Рефлексната дейност стои в основата на регулаторните процеси в организма.

Гръбначен мозък. Разположен е в канала на гръбначния стълб. Горният му край преминава в продълговатия мозък, а долният край постепенно изтънява, като образува конус, завършващ на равнището на втория поясен прешлен. Гръбначният стълб има три обвивки: външна или твърда, състои се от плътна съединителна тъкан; средната или паяжинообразна - нежна и прозрачна; и вътрешна, мека, която лежи върху самата повърхност на гръбначния мозък. Тя е богата на кръвоносни съдове. Пространството между обвивките е изпълнено с гръбначномозъчна течност (ликвор), в която гръбначният мозък е защитен от удар и сътресение. Самият мозък е изграден от бяло и сиво вещество. Бялото е разположено отвън и обвива като мантия сивото, което се намира във вътрешността. Състои се от аксони (нервни влакна), които образуват два вида пътища: възходящи към главния мозък и низходящи. Сивото вещество е разположено отвътре и е изградено от телата на невроните. По форма при напречен пререз наподобява пеперуда с разперени крила. В центъра по цялата дължина на гръбначния мозък се простира канал, който е изпълнен с гръбначномозъчна течност, близка по състав на кръвната плазма.”Крилата” на сивото вещество са разделени на две предни и две задни "рогчета". Останалите нервни клетки са междинни или свързващи. От двете страни на гръбначния мозък последователно излизат 31 двойки гръбначномозъчни нерви. Отрязъкът, от който излиза една двойка нерви, се нарича сегмент. Всеки нерв започва от рогата на сивото вещество с две коренчета - предно и задно. Задните коренчета са образувани от краищата на сетивните (центростремителните) нервни влакна, по които преминават импулсите от мускулите, кожата, ставите, сухожилията и др. към гръбначния мозък. Предните коренчета се образуват от началото на двигателните (центробежните) нервни влакна, които са дългите израстъци на двигателните неврони, разположени в предните рога. По тях протичат импулси от гръбначния мозък към скелетната мускулатура. Сетивните и двигателните нервни влакна се съединяват и образуват смесените гръбначномозъчни нерви. Близо до мястото на сливане сетивното коренче е надебелено и образува гръбначномозъчен ганглий, в който са разположени телата на сетивните неврони. От тялото на сетивните неврони излиза израстък, който се разделя Т-образно на два израстъка – централен, който се насочва към гръбначния мозък, и периферен (дълъг), който изгражда сетивната част на смесения гръбначномозъчен нерв. Той завършва с рецептори в кожата, мускулите, надкостницата и др. Централният израстък на сетивния неврон предава импулса на междинните неврони в гръбначния мозък, които изпращат информация както по двигателните неврони, така и до главния мозък. По такъв начин той се „уведомява” за дразненията, идващи от рецепторите. Телата на двигателните неврони в гръбначния мозък получават импулси не само от сетивните неврони, но и от главния мозък. Краищата на двигателните нерви завършват със синапси в скелетните мускули. Ако се прережат задни коренчета, тази част на тялото, която е свързана с тях, губи своята чувствителност, като се запазват движенията. Ако се направи същото с предни коренчета, наблюдава се пълна парализа на интервираните мускули, но усещанията за допир, болка, топло и студено се запазват.
Функции. Гръбначният мозък има три основни функции: проводна, рефлексна и вегетативна.Проводната се изразява в провеждането на информация от сетивните нерви до главния мозък и от него до двигателните неврони на гръбначния мозък. При увреждане на гръбначния мозък се наблюдават тежки нарушения както в сетивността, така и в двигателните реакции (парализи). Рефлексната функция се осъществява чрез многобройните рефлексни дъги, които преминават през гръбначния мозък. Рефлексите имат сегментен характер. Те се проявяват само тогава, когато е запазена целостта на рефлексната дъга. Рефлексите лесно могат да бъдат показани на жаба с отстранен главен мозък /спинална жаба/. Ако на задния крак на такава жаба се приложи леко механично или химично дразнене (разредена киселина), животното реагира само със свиване на крайника. При по-силно дразнене реакцията е по-бурна, тъй като се включват повече гръбначномозъчни сегменти, а от тук и повече мускулни групи. Пример за двуневронен рефлекс у човека е коленният рефлекс. При рязък, но не много силен удар по сухожилието под колянното капаче се възбуждат рецепторите на четириглавия мускул на бедрото. Възникналият нервен импулс се провежда по сетивния нерв до поясните сегменти на гръбначния мозък. От там по двигателния нерв импулсът достига обратно до четириглавия мускул, той се възбужда и съкращава, в резултат на което подбедрицата отскача нагоре. По-голямата част от рефлексите, свързани с гръбначния мозък, се осъществяват с повече от два неврона. Сетивните и двигателните неврони в тези случаи са свързани в гръбначния мозък чрез междинни неврони. Вегетативната функция на гръбначния мозък се осъществяна от група неврони в гръдните и кръстните сегменти /вегетативни центрове/,от които излизат периферни вегетативни нерви. Тези вегетативни центрове регулират по рефлексен път някои функции на организма, които не зависят от волята на човека: потната секреция, тонуса на гладката мускулатура на кръвоносните съдове, семеизпразмането на мъжа, съкращаването на маточната мускулатура при раждане, изпразването на пикочния мехур и дебелото черво и др.

Главният мозък е разположен в черепната кухина. е обвит със същите три мозъчни обвивки, които обвиват гръбначния мозък. Средната му маса е 1300 г (у мъжете - малко повече, у жените - малко по-малко). Нарастването му не се дължи на размножаване на нервните клетки - още при раждането невроните са загубили възможността да се делят. Нервните клетки обаче доразвиват разклоненията на дендрите си, аксоните нарастват на дължина и се покриват с миелинова обвивка, т.е. мозъкът увеличава обема си предимно за сметка на бялото вещество. Малките разлики в масата на главния мозък не са мерило за умствените способности. Дели се на три основни части: а) Мозъчен ствол, образуван от продълговатия мозък, моста, средния мозък и междинния мозък б) Малък мозък; в) Краен мозък. Мозъчният ствол е изграден от сиво и бяло вещество, които се много по-сложно разпределени, отколкото в гръбначния мозък. Сивото вещество е представено от телата на групи неврони, които в централната нервна система се наричат ядра. Бялото вещество е съставено от нервни влакна, групирани в снопчета, които свързват както отделните ядра помежду им, така и останалите части на главния мозък. Продълговатият мозък наподобява пресечен конус, който се разширява нагоре. В него са разположени ядра с жизнено важни функции. Те осъществяват контрола на сърдечносъдовата система, на дишането, на храносмилането и др. Ето защо и най-малкият кръвоизлив или нараняване на продълговатия мозък са свързани с опасност за живота. Освен това тук се сключват дъгите на някои безусловни защитни и хранителни рефлекси като кихане, кашляне, слюноотделяне, бозаене и др. в продълговатия мозък се намират и двигателните ядра на нервите, които инервират мускулите на езика, гълтача и гръкляна, както и сетивното ядро на вкусовите нерви. Мостът е разположен над продълговатия мозък. Той наподобява сложно кръстовище на „автомагистрали”. Освен едри снопове бяло мозъчно вещество тук са разположени ядрата на сетивните неврони за допир, натиск, температура и болка от/в областта на главата. За цялото останало тяло тази функция се осъществява от гръбначния мозък. Средният мозък е разположен над Моста и се състои от мозъчни крачета, междинна част и четирихълмие. - Мозъчните крачета са пътища от кората на крайния мозък към мозъчния ствол и гръбначния мозък. - В междинната част има ядра, които регулират движенията на тялото, мускулния тонус, движенията но очите. - Четирихълмието е свързано със зрението и слуха. Резкият автомобилен клаксон и скърцането на спирачките ни карат светкавично да насочим погледа си към заплашителния източник на звуци. При внезапна ярка светлина бързо затваряме очи. Това са типични ориентировъчни рефлекси или както ги наричат - рефлекси на заставане нащрек. Те са функция на средния мозък. Малкият мозък е втората по големина част на главния мозък. Намира се над моста и продълговатия мозък и под тилните дялове на крайния мозък. Средната му част се нарича червей, а двете странични, значително по-големи части - полукълба. Повърхността на малкия мозък е съставена от сиво вещество и образува тесни и успоредни една на друга гънки. В бялото вещество, което заема вътрешната част на мозъка, се намира сиво вещество във вид на ядра. Функцията на малкия мозък е свързана гл. с дейността на двигателния апарат. Той участва в рефлексите за запазване на равновесието, положението на тялото в пространството и координацията на движенията. Той регулира съкращенията на мускулите, затова при животните с много активни движения, каквито са птиците, малкият мозък е много добре развит. Малкият мозък участва в поддържането на тонуса на скелетните мускули. Междинният мозък е разположен над и пред средния мозък и е скрит дълбоко между полукълбата на крайния мозък. Той се състои от два хълма и подхълмие. Хълмовете имат яйцевидна форма. Изградени са предимно от сиво мозъчно вещество, струпано в десетки ядра, разпределени от тънки пластинки бяло вещество. Те са междинен център на сетивните импулси, които идват от рецепторите на сетивните органи и отиват към кората на големите полукълба. Невроните на хълмовете обработват, разпределят и обединяват различните видове сетивна информация, например зрителна със слухова, чувството за равновесие с информацията за мускулния тонус и т н.. Аксоните, които излизат от хълмовете, стигат до всички зони на мозъчната кора, но най-много до сетивната. Подхълмието се намира под двата хълма и е тясна основна част на междинния мозък. Изградено е от множество ядра, които със сложни пътища се свързват с почти всички отдели на централната нервна система. Функциите му са свързани с регулацията на вегетативните процеси в организма. Тази малка част на мозъка съдържа центровете на жизнено важни функции, като обмяната на водата, въглехидратите и мазнините, артериалното кръвно налягане, съня, телесната температура и др. Важна особеност на някои от невроните на подхълмието е, че изпълняват функция на жлези с вътрешна секреция. В две от подхълмовите ядря се произвеждат хормони, които „се стичат„ по аксоните към хипофизата (една от жлезите с вътрешна секреция), където се складират. Други подхълмови неврони отделят хрегулиращи ормони, които по кръвен път стигат до предния дял на хипофизата и оказват влияние върху образуването и отделянето на хормоните й. Друга съществена функция на подхълмието е участието в контрола на поведението. Две двойки ядра на подхълмието регулират апетита. Ако на опитно животно бъдат разрушени двустранно по -странично разположените ядра, чувството за глад силно се потиска. Такива животни отслабват и умират от изтощение, без да докоснат храната, която ги заобикаля. Подобни състояния се наблюдават и у хора с тумори на подхълмието. След разрушаване на вътрешната двойка ядра апетитът нараства, като лакомото животно става и яростно, което показва, че този център е свързан и с друга поведенска проява – агресивността. Някои подхълмови ядря са свързани с проявите на страх, ужас, радост, с половите инстинкти и др. в тази сложна нервна дейност обаче заедно с подхълмието вземат участие и зони от кората на големите полукълба, ядра от хълмовете на междинния мозък, от междинната част на средния мозък и др. Този сложен комплекс от зони на кората, ядра и свързващи ги пътища се нарича лимбична система. Крайният мозък е най-силно развитата част на главния мозък и покрива всички останали дялове. Състои се от две полукълба, свързани помежду си чрез дебела връзка бяло вещество, наречена мазолесто тяло. Всяко полукълбо е изградено от: а) повърхностно разположено сиво вещество, наречено кора на големите полукълба; б) подкорово бяло вещество, което се състои от аксоните на нервните клетки, изграждащи кората, и от аксоните, които идват от клетки, разположени в други дялове на централната нервна система., т.е. аксоните, напускащи мозъчната кора и пристигащи към нея; в) ядра, разположени в основата на мозъка; и г) разположеният по долната повърхност на полукълбата обонятелен мозък. Мозъчната кора е силно нагъната и образува множество гънки и бразди, различни по дълбочина, разположение и форма. Това силно увеличава общата й повърхност. Чрез три по-дълбоки бразди всяко полукълбо се разделя на четири основни дяла: челен, теменен, тилен и слепоочен. Между челния и теменния дял се намира централната бразда, а между тях и слепоочния дял – страничната. Броят на невроните в кората е над 10 млрд. Телата им са разположени в 6 слоя. Мозъчната кора наподобява сложна мозайка от около 50 полета (на Брока), образуващи отделни корови зони. Кората на големите полукълба е орган на висшата нервна дейност. Тя осигурява реакциите на организма към постоянно изменящите се условия на околното среда. Цялата съзнателна дейност на човека е резултат от проявите на кората на големите полукълба. При тежки поражения на мозъчната кора човек губи способността за умствена работа. Благодарение на връзката с другите мозъчни дялове тя контролира жизнената дейност на целия организъм. Кората на големите полукълба се дели на няколко зони. В челния дял пред централната бразда се намира двигателната зона. От нея излизат импулси за извършване на волеви движения на мускулите на цялата дясна половина на тялото, а дясната двигателна зона – с мускулите на лявата половина. Това се дължи на кръстосването на пътищата, което става в продълговатия мозък. У човека в резултат на историческото развитие в процеса на труда и членоразделната реч голямо развитие са получили групите нервни клетки, които инервират мускулите на ръката, особено на палеца, мимическите мускули, на езика и на гръкляна. Пред двигателната зона е двигателният център на човешката реч. В повечето случай той е в лявото полукълбо, но при левичарите понякога е в дясното. Ако болестен процес засегне този център, пострадалият чува и разбира думите, пише и чете, при хранене движи езика си нормално, но не може да говори, не издава членоразделни звуци. В случаите, когато се засегне слуховият център непосредствено след раждането, връзката с речево-двигателния център отпада и децата не се научават да говорят. Те са глухонеми. Зад централната бразда, в теменния дял е зоната на кожната и дълбоката сетивност. До нея стигат импулси за допир, натиск, болка, топло и студено, изхождащи от срещуположната половина на тялото. В тилния дял се намира зрителната зона. До нея стигат импулсите от светлинните дразнения и се получават зрителни усещания. В слепоочния дял се намира слуховата зона, до която стигат звуковите дразнения и се получават слухови усещания. Обонятелната зона е разположена в челния дял, а вкусовата - непосредствено до зоната на кожно-мускулната (общата) сетивност. Зоната на равновесието се намира в предната част на слепоочния дял пред слуховата зона. Главният мозък е един от най-кръвоснабдяваните органи и е много чувствителен и към най-малките нарушения в снабдяването с кислород. В главния мозък има четири кухини - стомахчета, изпълнени с течност, близка по състав с кръвната плазма, и свързани с течността на гръбначномозъчния канал. Тази течност играе ролята на „водна възглавница”, която обгръща нервната тъкан и я предпазва от тласъци в твърдите костни стени на черепа. От сивото вещество в основата на главния мозък излизат 12 двойки черепно-мозъчни нерви, които се разпростират в главата и шията. Само блуждаещите нерви минават надолу и се разклоняват във вътрешните органи.

Вегетативна нервна система (ВНС). Тя регулира функциите на вътрешните органи, допринася за поддържането на телесната хомеостаза и участва в поведенските реакции. Нарича се така, защото регулира процесите хранене, дишане, кръвообращение и др., свързани с нарастването на организма. Вегетативната нервна система се състои от: централни вегетативни ядра (в главния и в гръбначния мозък), вегетативни възли (ганглии) и периферни нерви, завършващи в различни органи. Особености: 1. Регулираните от нея процеси не се поддават на пряк волеви /съзнателен/ контрол. Човек не може по свое желание да ускори или да забави честотата на сърдечните съкращения. (това вече, като твърдение, е оборено в съвременната медицина) 2. Вегетативните нервни влакна провеждат по-бавно нервните импулси от соматичните нерви. 3. Изпълнителните импулси преминават не по един, а по два последователно свързани неврона. Телата на първите неврони се намират във вегетативните ядра на централната нервна система, а на вторите са разположени в нервните възли, които се намират извън централната нервна система. ВНС е представена от два основни дяла: симпатиков и парасимпатиков. Симпатиковият дял се състои от нервни клетки, разположени в страничната част на сивото вещество на гръбначния мозък. От тях излизат аксони, които стигат до страничните симлатикови стволове (от двете страни на гръбначния стълб). От там започват нервни влакна, като една част стигат до очите, сърцето, кръвоносните съдове и белите дробове, друга част се насочва към коремната кухина, като преди това образува н.нар. слънчев сплит и горен коремен сплит, откъдето влакната достигат коремните органи. От долната част на страничния симпатиков ствол излизат влакна, които образуват долен коремен сплит и оттам достигат пикочо-половите органи в малкия таз. Парасимпатиковият дял на вегетативната нервна система се състои от нервни клетки в средния и продълговатия мозък и кръстцовата част на гръбначния мозък и излизащите от тях аксони. Влакната, които идват от главния мозък, влизат в състава на някои черепномозъчни нерви. Най-голямо значение имат блуждаещите нерви, които водят началото си от продълговатия мозък. Наименованието им идва от това, че разклонението и достигат органите в гръдния кош и коремната кухина, т.е. блуждаят из тялото на човека. Влакната на парасимпатиковия дял, излизащи от средния мозък, влизат в състава на нервите, които свиват зеницата и нагаждат окото за близко гледане. От кръстцовата област на гръбначния мозък излизат парасимпатикови влакна, които инервират правото черво и пикочо-половите органи. Парасимпатиковите влакна също минават през възли, но те са разположени близо до органите, които инервират или са в самите тях. Функции. Ядрата на вегетативната нервна система чрез своите изпълнителни аксони регулират храносмилането, дишането кръвообращението, обмяната на веществата, водата и солите и други функции на вътрешните органи и ги съгласуват с общите нужди на цялостния организъм. Това се постига благодарение на информацията, идваща от вътрешните органи чрез сетивните аксони, които сигнализират за тяхното функционално състояние. Най-често двата дяла на вегетативната нервна система имат противоположен ефект върху органите, които инервират. Под влияние на симпатиковия дял например се учестяват и усилват съкращенията на сърцето, подобрява се кръвоснабдяването в работещите мускули, разщиряват се бронхите, засилват се процесите на дисимилация, повишава с телесната температура, осигурява се повече енергия за организма при физическа работа. Парасимпатиковият дял има противоположно действие. Импулсите, които протичат по него, водят до забавяне на съкращенията на сърцето, свиване на бронхите, стимулиране на секрецията на храносмилателните жлези, засилване на процесите на синтез в клетките и т.н. Благодарение на парасимпатиковия дял организмът възстановява изразходваната енергия по време на физическа работа. Чрез двойната вегетативна инервация на вътрешните органи се осигурява най-добре регулацията на техните функции. Само в резултат на съгласуваната дейност на симпатиковиая и пасимпатиковия дял е възможно нормалното протичане на процесите, свързани с храненето, дишането, обмяната на веществата и енергията и други процеси в организма. Центровете, които регулират вегетативните функции, са разположени от гръбначния мозък до мозъчната кора. По-елементарните вегетативни рефлекси се контролират на равнището на гръбначния мозък, по-сложните – в продълговатия мозък, а най-сложните – в подхълмието на междинния мозък и в лимбичната система на мозъчната кора. При емоционални състояния, например като радост, страх, гняв, ярост и др., се активират ядра, разположени в подхълмието и лимбичната система, вследствие на което сърцевата дейност се ускорява, кръвното налягане се повишава, зениците се разширяват, разширяват се или се свиват кожните кръвоносни съдове /човек се зачервява или побледнява/, увеличава се потоотделянето и др. Нарушаването на нормалните взаимоотношения между висшите и низшите вегетативни центрове може да бъде причина за заболявания като повишено кръвно налягане, язвена болест, "гръдна жаба" или стенокардия (спазъм на артериите на сърцето) и др. Реактивността на вегетативната нервна система зависи от редица фактори: годишно време, атмосферно налягане, влажност на въздуха, радиационен фон и др.

СЪРДЕЧНОСЪДОВА СИСТЕМА

Тя е изградена от тръбести образувания (кръвоносни и лимфни съдове), изпълнени с циркулираща течност (кръв и лимфа), и сърце, което я привежда в движение. Чрез нея на клетките се доставят необходимите вещества и се отделят непотребните. Кръвоносната система се състои от сърце и кръвоносни съдове - артерии, артериоли, капиляри, венули и вени. Лимфната система представлява разклонена мрежа от лимфни пътища и разположени по тях лимфни съдове и лимфни възли.

Сърцето е кух мускулест орган, разположен в гръдния кош – 2/3 от него лежат наляво а 1/3 – надясно от срединната линия на тялото. Има форма на неправилен конус и е голямо приблизително колкото юмрука на съответния индивид. Обвито е отперикардна торбичка и е фиксирано към големите съдове – аорта, белодробен ствол и двете кухи вени. Кухината на сърцето се разделя на четири отделения – две предсърдия и две камери, разделени съответно с междупредсърдна и междукамерна преграда. Дясното предсърдие и дясната камера образуват венозна половина на сърцето, тъй като през нея преминава венозната кръв. Тя кръв идва от двете кухи вени и коронарния синус. Лявото предсърдие и лявата камера образуват артериалната половина на сърцето. Еднопосочното движение на кръвта се осъществява посредством ритмичните контракции на сърдечната мускулатура и наличието на клапи: трикуспидална, пулмонална, митрална и аортна. Сърдечната стена е изградена от три слоя: епикард – външен; миокард – среден, сърдечна мускулатура и ендокард – вътрешен.
Работата на сърцето се осъществява чрез редуване в строга последователност на следните три състояния:съкращение на предсърдията (пресистола); съкращение на камерите (систола); разхлабване на цялата мускулатура (диастола). Тази ритмичност се обуславя от специалната проводна система на сърцето, в която периодично възниква и се провежда възбуждение, което предизвиква съкращение на миокарда. Кръвоснабдяването на сърцето се извършва от двете коронарни (венечни) артерии – лява и дясна. Те започват от началната част на аортата. Венозната кръв от сърцето се оттича към коронарния синус и дясното предсърдие.
Способността на сърцето ритмично да се възбужда и съкращава под влиянието на импулси, зараждащи се във възбудно-проводната система, се нарича автоматия. Тя е една от характерните особености на сърдечната мускулатура. Наблюдава се и след изолиране на сърцето от организма. При нормални условия ритъмът на автоматичното съкращение е строго регулиран – у възрастен човек средната му честота е около 70 удара в минута. Възбудно-проводната система на сърцето се състои от няколко последователни структури: синусов възел (водач на ритъма), предсърдно-камерен възел, снопче на Хис, мрежа на Пуркиние.

Стената на кръвоносните съдове е устроена по един общ за организма модел. Отвътре тя е постлана с непрекъснат слой от плоски клетки - ендотел. Той се обгръща отвън от гладка мускулатура и съединителна тъкан. От анатомична гледна точка съдовете се делят на (подредени по посока на движението на кръвта): артерии, артериоли, метаартериоли, капиляри, венули и вени.

Циркулацията на кръвта се осигурява от сърцето, което непрекъснато изпомпва кръв в артериалните съдове, чрез които тя стига до всички органи и тъкани, а след това посредством вените се връща обратно. Дясната камера изхвърля в белодробната артерия венозна кръв, която достига алвеоло-капилярната преграда на белия дроб, където отдава въглероден двуокис и поема кислород, след което се влива в лявото предсърдия. Тази част от кръвообращението е известна катобелодробно кръвообращение ("малък кръг"). Лявата камера изпомпва постъпилата от лявото предсърдие кръв в аортата, откъдето тя чрез артериите стига до капилярите на всички органи и ги снабдява с кислород, енергийни и градивни източници, след което посредством вените се връща в дясното предсърдие. Този дял на съдовата система се нарича системно кръвообращение ("голям кръг").

Кръвоносните съдове, които изграждат системното кръвообращение се делят на:
1). Амортизиращи (модериращи) – намаляват големите колебания в налягането, породени от работата на сърцето и създават едно стабилно артериално налягане. Това са артериите с различен калибър.
2). Съпротивителни (резистентни) – оказват голямо и бързо променящо се съпротивление на кръвния поток и по такъв начин регулират кръвоснабдяването на местно ниво и така допринасят за поддържане на диастоличното артериално налягане. Това са артериолите.
3). Обменни – осигуряват двупосочна обмяна на вода, соли и други съставки на плазмата и тъканните течности през техните стени. Това са капилярите и венулите;
4). Капацитивни (обемни) – в тях се съдържа по-голямата част от кръвния обем.Променяйки лесно своя диаметър, те могат да предизвикат изменение в обема и разпределението на кръвта в кръвоносната система и количеството кръв, постъпващо в сърцето. Това са вените.

Относителното постоянство на вътрешната течна среда на организмите се нарича хомеостаза. Това се отразява върху показатели като обем и състав на кръвта, телесна температура, артериално налягане и др. Кръвта, тъканната течност и лимфата образуват вътрешната течна среда на организмите. Някои отнасят кръвта към сърдечносъдовата система, а други – към отделната кръвотворна система – тясно свързана и с имунната система.

Кръвта представлява кръвна плазма (течна част, богата на белтъци, гликоза и минерали) и кръвни клетки, които са еритроцити (червени кръвни телца), левкоцити (бели кръвни телца) и тромбоцити (кръвни плочици). Образуват се основно в костния мозък.
Лимфата по състав прилича на кръвта и тъканната течност. Различава се с това, че е много богата на мазнини и бедна на белтъци, но има голямо количество защитни клетки - лимфоцити. Лимфата протича през лимфните възли, в които се задържат и обезвреждат болестотворните микроорганизми. Тъканната течност е филтрат на кръвната плазма и е разположена в пространството между клетките и осигурява по този начин връзката им с кръвта.
Еритроцитите са носители на хемоглобина и съответно на кислорода до клетките.
Левкоцитите са свързани с имунитета и са разгледани там (линк!).
Тромбоцитите имат овална форма, безцветни са и при тях липсва ядро. Те са от основно значение за съсирването на кръвта.

ОПОРНОДВИГАТЕЛЕН АПАРАТ

Костите в човешкото тяло показват голямо разнообразие по отношение на своята форма и вътрешно устройство. Според формата си те биват дълги, къси и плоски, като някои са с неправилна форма. Различават се два вида костно вещество: компактно или кортикално - повърхностен слой и спонгиозно – съдържа малки кухини, изпълнени с червен костен мозък, отделени една от друга чрез костни гредички. Костта е покрита с тънка пластинка от съединителна тъкан - периост. Ендостът от своя страна покрива стените на вътрешните кухини на костите и разделя костната тъкан от костния мозък. Ендостът участва във формирането на костната тъкан чрез своите клетки – остеобласти и остеокласти, чиято дейност е свързана съответно с образуване и разрушаване на костта. Дългите кости се разполагат в крайниците. Съставени са от дълга средна част, диафиза, и две крайни части – епифизи. Диафизата се изгражда от дебел слой компактно вещество, във вътрешността и е разположен т.н. медуларен канал, изпълнен с костен мозък. Епифизите се изграждат от гъбесто (спонгиозно) вещество, покрито отвън от тънък кортикален слой. Къси кости са костите на китката, костите в задната час на ходилото, телата на прешлените и др. Те са изградени от спонгиозно вещество покрито от тънък кортикален слой. Плоски са костите на черепния покрив, гръдната кост, лопатката, хълбочната кост, според някои автори и ребрата. Изградени са от два слоя компактно вещество с различно дебел слой спонгиозно вещество между тях. Костите с неправилна форма се намират предимно в областта на лицевия череп и черепната основа. Регулацията на костното изграждане и разграждане зависи също и от наличието и действието на различни хормони, които въздействат върху функцията на костните клетки.

Мястото, където две кости контактуват помежду си и осъществяват движение една спрямо друга, се нарича става. Повърхността на костите, свързващи се в дадена става са покрити схрущял. Частите на костта, включени в структурата на ставата, са обхванати от всички страни отплътна и здрава тъкан - ставна капсула. От вътрешната си страна тази капсула е покрита от нежна тъкан, наречена синовиална мембрана. Тя произвежда малко количество течност, също наречена синовиална, която осигурява гладкото приплъзване на ставните хрущяли един спрямо друг.

Сухожилията (лигаменти) са здрави съединително-тъканни лентовидни или вървовидни структури, свързващи даден мускул с костта. Движението в ставата се осъществява като мускулът чрез сухожилието придърпва костта. В зависимост от формата си (кълбовидни, елипсовидни, седловидни и др.) ставите позволяват движение в една, две или три равнини. Ставната капсула загражда ставната кухина. До ставния хрущял не достигат кръвоносни съдове. Той се "храни" от синовиалната течност, която го облива. Бурсите са сплескани торбовидни структури, изпълнени с малко количество синовиална течност. Ставните торбички намаляват триенето и омекотяват движенията между костите, сухожилията и другите тъкани. Най-големите бурси се разполагат под сухожилията около големите стави като рамо, лакът, тазобедрени стави (хълбоците) и колене. Сложните стави като коленните са оборудвани и с допълнителни укрепващи сухожилия, костни плочки, менискуси и др.

Гръбначният стълб е сложно устроена структура, осигуряваща връзка между множество кости – череп, кръстцова кост, ребра, гръбначни прешлени. Последните са разделени в отдели: шиен, гръден, поясен и опашен. Гръбначния стълб има специфични извивки при възрастния човек – лордози (изпъкнали напред) и кифози (изпъкнали назад). Те играят амортизираща роля, като омекотяват натоварванията върху костите във вертикална посока.

Скелетните мускули притежават централна, активна част – тяло, и крайни части – сухожилия. По отношение на своята форма и големина мускулите показват голямо разнообразие: вретеновидни, перести, плоски, пръстеновидни и др. Основната съставка на скелетните мускули са напречнонабраздените мускулни влакна. Те са носители на основното свойство на мускулите – способността за съкращение. Мускулните влакна се обединяват в т.нар. първични снопчета, които са покрити със съединителна тъкан и се обединяват в различни по големина вторични снопчета. По системата от съединителнотъканни обвивки на мускула преминават кръвоносни съдове и нервни влакна. До всяко мускулно влакно достигат разклонения на моторните нерви, където завършват с нервно-мускулен синапс(моторна плочка) – функционалната единица на мускулното съкращение. Основните физиологични свойства на мускулите са възбудимост и съкратимост. Напречнонабраздените мускули са изградени от отделни мускулни влакна – отделна мускулна клетка, която има множество ядра, митохондрии и миофибрили. Основната функционална единица на миофибрилата е саркомерът. Саркомерите са изградени от два вида белтъчни нишки (миофиламенти) – тънки актинови, и намиращите се между тях дебели миозинови нишки. При съкращението на миофибрилите става плъзгане на тънките актинови нишки между миозиновите.

ЕНДОКРИННА СИСТЕМА

Ендокринната система като цяло e отговорна за сложната регулация на жизнените процеси и функции в организма посредством секрецията на вещества – хормони – от специфични органи, наречени жлези с вътрешна секреция. Те се намират на различни места в тялото и отделят хормони директно в кръвта. Чрез нея хормоните достигат до съответните прицелни органи и регулират техните функции. Клетките на прицелните органи притежават съответните рецептори, които се свързват с хормоните и водят до промяна на определена клетъчна функция. Тези термини са основни понятия в медицината, характеризиращи заболяванията на жлезите с вътрешна секреция.

Жлези с вътрешна секреция са: хипофизата, епифизата, надбъбречните жлези, щитовидната жлеза, околощитовидните жлези, панкреас, семенникът, яйчникът и тимусът. (Последните 4 имат и други функции.) Функцията на всички ендокринни жлези се контролира посредством хипофизни хормони, а от друга страна самата хипофиза е под контрола на мозъчния хипоталамус. Ендокринни функции има и самият мозък (чрез т.нар. невромедиатори), както и други телесни зони (т.нар. тъканни хормони).

Хипофизата представлява овално тяло, разположено в ямка на черепната основа, наречена "турско седло". Посредством краче се свързва с хипоталамуса (който произвежда регулиращи самата хипофиза хормони). Цялата субстанция на жлезата се разделя на две части: аденохипофиза – предна част и неврохипофиза – задна част. Аденохипофизата произвежда: соматотропен или растежен хормон – актизивира белтъчното изграждане на тъканите; пролактин – регулира развитието на млечната жлеза; фоликулостимулиращ хормон – повлиява растежа на яйчниковите фоликули при жената и сперматогенезата при мъжа; лутеинизиращ хормон – при жената предизвиква овулацията и образуването на жълтото тяло, а при мъжа – отделянето на тестостерон; тиреотропен хормон – стимулира функцията на щитовидната жлеза; адренокортикотропен хормон – стимулира производството на хормони в надбъбречната жлеза. Неврохипофизата произвежда: вазопресин – антидиуретичен хормон и окситоцин, който стимулира гладката мускулатура на матката.

Епифизата (пинеалната жлеза) е малко образувание, което се отнася към междинния мозък. Тя е обвита от тънка съединителнотъканна обвивка, от която в дълбочина проникват преградки, които я разделят на делчета. Достига своето пълно развитие към седмата година от живота, след което се подлага на бавно обратно развитие, когато в нея се увеличават калциевите зрънца, наречени още "мозъчен пясък". Епифизата изработва мелатонин и други хормони, които участват в регулазцията на съня, имунитета и водния баланс и упражняват подтискащо влияние върху половото развитие. В някои езотерични учения тя се смята за център на интуицията.

Надбъбречната жлеза е чифтен орган, който заляга върху горния полюс на съответния бъбрек и заедно с него е обхваната от двата листа на бъбречната фасция – здрава съединителнотъканна обвивка.Жлезата е съставена от две части: кортикална (кора) и сърцевина (медула). Кортикалната част на надбъбречната жлеза се разделя на три зони, които произвеждат различни хормони: гломеруларна (външна) – произвежда минералкортикоиди (основно алдостерон, регулират нивото на натрия в кръвта, и свързаната с него водна обмяна между кръвта и тъканите); фасцикуларна (средна) – произвежда гликокортикоиди (от които най-известен е кортизонът) – повишават енергопродукцията и резистентността на организма спрямо вредни агенти, намаляват проницаемостта на капилярите и с това отслабват възпалителните и алергичните реакции); ретикуларна (вътрешна) – произвежда мъжки и женски полови хормони. Медуларната част на надбъбречната жлеза продуцира т.нар. катехоламини – адреналин и норадреналин, които активизират редица функции на организма и се увеличават при стресови състояния.

Щитовидната жлеза се намира в близост до трахеята и хранопровода. Тя има два дяла – ляв и десен, свързани помежду си с тесен провлак.
Обвита е от тънка капсула. Основната й структурна единица е фоликулът. Той има специфична структура от клетки и изпълващо вътрешността желевидно вещество – колоид. Фоликулните клетки (тироцити) изработват йодсъдържащите хормони тироксин и трийодтиронин. Те основно повишават обмяната, кислородната клетъчна консумация и производството на топлина в организма. В т.нар. интерфоликуларни острови се съдържат клетки, които произвеждат хормона тирокалцитонин, който предизвиква намаляване на количеството на калция в кръвта и способства за задържането му в костите (калциеви депа) – обратно на калцитонина от околощитовидните жлези. Като цяло щитовидната жлеза е важна за целия организъм, включително за нервната система и за регулиранего на нормалното телесно тегло.

Околощитовидните (паращитовидни) жлези в повечето случаи са представени като няколко отделни телца, разположени върху задната повърхност на щитовидната жлеза или около трахеята. Всяка от тях е покрита със съединителнотъканна капсула, от която във вътрешността се вдават фини преградки. Те произвеждат хормон, който има важно значение за осъществяването на калциевата обмяна - паратхормон.

Панкреасът има 2 части – вътрешно- и външно секреторна.